Единственото нещо, за което си заслужава да плачеш... Да, имам си такова и разбира се се появи човекът, който според поговорката ме кара и да плача и да се смея.
Да, разбира се, ще се оправя, но... борбата е жестока.
И Плам, как искаш да бъдеш вечен приятел с някого толкова нестабилен в приятелтвата си човек?

Das Leben der Anderen (вдъхновен от едноименния филм)

Чудно как човек черпи вдъхновение от най-неочаквани неща... Дори от нещата, които си мисли, че мрази. Този филм е изключителен. Не блести нито с впечатляващи ефекти, нито с неподражаема актьорска игра, нито със сълзлива драма. Исторически е, но повече се отнася до отделния човек. Личен е, но е апел към неспособността на човека да живее не само за себе си, а и за другите. Просто прекрасен.
Как Германия постига своето обединение? Зад всяко дело стоят хора. Но не самите те, а способността им да живеят живота си в името на нещо повече - живота и на другите.
Можеш ли да бъдеш професор и да напишеш черна точка на студент, проявил хуманност, а изучаващ разпита като метод на Националната Сигурност и след това да пишеш лъжливи доклади, повярвал в идеала на своята жертва? В името на нещо по-велико от собствения джоб - ДА!

в отговор на: за теб...

Сега е мой ред да ти благодаря... За това, че ме приемаш такава, каквато съм, със всичките ми настроения и състояния, с всичките несъгласия, които имаме.
Какъв щеше да е животът ти без мен? Определено нямаше да е много по-различен (: Аз съм просто твой спътник, както и ти мой, надявам се това да е така още дълго време (:
И наистина, не, че няма за какво, просто аз не съм човека, за когото пишеш, поне не съм била така винаги - мисля, че ти си първата, която ме вижда в тази светлина. Повярвай, досега съм нямала приятел, който да ми се обади и да съм готова да изляза на момента заради него. Аз трябва да благодаря на теб, че ми показваш колко е прекрасно да ти пука за някого, да искаш да си до него, каквото и да му се случва, защото аз наистина се радвам, че можех да съм при теб в такъв момент, всеки е способен да купонясва... Винаги съм мечтаела за такова приятелство, искрено се надявам то само да се задълбочава от тук нататък =)
Не знам какво би било без теб, безкрайно се радвам, че е с теб, радвам се, че се познаваме, нямаш представа колко! И ще се радвам, ще продължавам, ще ти се усмихвам, ще бъда оранжева (:

"Миг"

Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

Едно от малкото стихотвореня, които са ме карали да се връщам и да препрочитам! Проблематизацията му е невероятна - тази дисхармония увлича към забрава...
Ама стига съм звучала като някой изпаднал писач на теми за кандидат-студенти - стихотворението си е жестоко, откъдето и да го погледне човек!

Сън и реалност

Ето ме тук, поредният образ, желаещ да си изясни тънката разлика между трези две неща, или поне да изложи разбраното, за да няма съмнение, че поне за себе си е наясно с нея...
Чудесно е, когато хората вярват в сънищата и им се възхищават. Но сънищата са си сънища, няма ги, просто са само нереалност, само измислица, нямат стойността, която има една истинска, макар и мимолетна случка. Като споделено време с някого. Някой, в когото намираш нещо повече, нещо различно, нещо хубаво... Когато наречеш това сън и откажеш да повярваш в него, тогава за какво живееш? Как въобще наричаш това, което правиш, живот, отричайки го??? Вътрешно противоречие, не, много е сложно, просто неосъзнатост.
Сън -> каквото и да е това, не оставя белези по живота ти. Не и в истински план. Например "същността" на училището - уроците, някой ще ми каже ли какво вличние имат те върху учениците? Освен че евентуално им развиват мозъка, никакво. Хората се влияят от другите хора. От емоциите им, от отношението им, от външния им вид, от делата им - от всичко.
Реалност -> това са хората.

На затворено

Слънчевите лъчи нежно галят големите прозорци, а аз се чудя колко ще ме боли главата днес - малко, или съвсем не. Не обичам да боледувам... никак дори. То кой ли обича. Но има и нещо друдо - аз полудявам, когато не излизам от някакво затворено помещение. Мисля, че не съм родена, за да бъда затворена, дори за няколко часа... Добре, че има достатъчно книги, които не съм прочела (може и да не прочета...) и ми е интресно, но не и емоционално (= А ти, какво правиш, когато си на затворено?

за напрежението

Дали си струва? Какво печелим от него? Ставаме ли по-добри?
По-скоро не. Напрежението би могло да е хубаво само за хора, които имат стил на живот, неотразяващ се добре на здравето им, та дори и за тях не би било добре да се подлагат на стрес.
Да - напрежението води точно до стрес, не му се давайте! Аз днес се стресирах, не че ми беше за пръв път, но за пръв път се замислям дали наистина има смисъл.
Е, да, както повечето неща, очевидно няма - човек трябва просто да се усмихне, да даде всичко от себе си и да изчака достойно резултата.
Колкото до това, което губиш, фокусирайки се върху стресовия фактор - о, не искам да си представям. Все едно да имаш змия пред себе си и да не виждаш райската градина, в която си попаднал, а да се опитваш единствено да се пребориш със змията, която дори не застрашава живота ти, защото е просто питон. И ако не и дадеш да те доближи няма дори да те удуши. Въпросът е дали ще й се дадеш...
Е, аз не искам да се давам, нито на напрежението, нито на стреса, нито на змията. На питона пък хич.

Давам се само на любовта

Един човек

Днес станах свидетел на тъжна гледка, бях дори участник в нея, но напуснах преди да успея да помогна. След това ми се приплака. Наистина много силно ми се приплака. Просто защото ми стана тъжно, че нямам сили да променя това, което видях.

Един човек беше паднал безпомощно на паважа. В момента, в който го видях, разбрах, че е пил и не може да си координира движенията. От носа му течеше кръв, бепе хванал здраво някакви торби, но беше на колене, главата му на земята, извърната, нямаше сили да се изправи.
Опитах се да го вдигна, успях само да му помогна да седне на петите си и да събере парите, които се бяха разпиляли навсякъде около него, когато беше паднал. Попитах го:
 - Имате ли на кого да се обадите. - а той ми отвърна. - На никого.
Мина жена, посочи ми още една паднала монета, и подмина.
Казах: - Как да ви помогна. - той попита - Какво имате?
Не можех повече да гледам този безпомощен човек, попаднал в ръцете на алкохола, неспособен да се изправи на крака. Надявах се все пак да има къде да се прибере.
Достраша ме да правя каквото и да било повече. Просто си тръгнах. Не знаех какво да сторя.
Няколко крачки по-късно се обърнах. Трима мъже го бяха подминали без да му обърнат внимание...

Blogged with the Flock Browser

I choose to be free, to be me, to be my way, I saw the light shining right in my eyes

Един толкова страхотен ден с Плам, благодарение на нея, че си пропусна часа по математика и е ме нави да правим лудости ;) Е, вече може да отбележим, че сме наполовина готови за партито на деня на свободата с ярки цветове и брокат, а и може да отбележим рождения ден на балната ми рокля, която засега е имагинерна, но от там тръгва всичко (= Е, наздраве!
А това горе е част от припева на една хипер позитивна песен, не мога да спра да я слушам ;)

Blogged with the Flock Browser

One Tree Hill сезон 3, епизод 16 - With Tired eyes, Tired minds, Tired souls, We slept

Заглавието ми направи впечатление още преди да изгледам епизода. Досега не се опитвах да вникна в епизодите, но май минаха доста епизоди. Както са минали доста дни в училище за отчаяният ученик, забравен, отхвърлен, непознат никому, а сам познаващ всички.
Напоследък доста пиша тук - може би просто начин да се примиря със самотата си и с липсата на някой, с когото постоянно да говоря. Не е проблем, всеки от нас трябва да си има лично местенце, не лично пространство, просто местенце наоколо... Преди пишех, все още имам много листченца, в които съм запечатвала моментните си приумици, но сега вече не искам да хабя хартия. Пишейки на този лаптоп сигурно вредя още повече на природата наоколо, но какво да се прави, нали сме неизбежните консуматори. Каквото и да правим обаче в един момент го забравяме... Както забравих листите си. Както някога ще опустее този блог.
Лошото е, че както бихте видели и чрез посланието на епизода, това се случва и на хората - да бъдат забравени. Някои от нас живеят за славата и знаят защо го правят. А някои просто искат да видят усмивката на другите специално за тях. Да чуят името си правилно от някой, с когото се виждат всеки ден. Да се почувстват себе си сред другите - не го ли заслужават?

Blogged with the Flock Browser

лично пространство - що е то и какво е за нас

Много често съм чувала оплаквания от типа: "Навлезе ми в личното пространство" или имаше някаква етична норма, че на радиус 50см от човека се простира личното пространство, което само най-близките му могат да пристъпват. Аз ще споделя само следното: ако въобще някога сме имали лично пространство, то това са границите на мисълта и сърцето ни, може би и на обвивката им за пред другите - тялото. Това са единствените истински наши неща, които можем да наречем лично пространство. Ние избираме как да се разпореждаме с тях и с тези си действия си вредим или си помагаме. Всичко друго, като дом, училище, работно място - това е част от света и е наше временно пространство. Съдбата щраква с пръсти и хоп: Мистър Хикс е вече твой съсед, Госпожица Никоя ти е бивша шефка и ако това са хубави промени, то почакай, има още много "-"ни изненади. Просто пази истинското си лично пространство. Предадеш ли него наистина оставаш без нищо...

Blogged with the Flock Browser

"Това, че не пиша, не означава, че съм забравил"

Какво означава да забравиш? Наистина, какво точно се случва, дали е съзнателно, или простата функция на мозъка да оставя някои ненужни за момента неща на заден план? Не говорим за това да забравиш да си вземеш слънчевите очила, преди да отидеш на плаж. Говорим за хора, чувства, събития - наистина, толкова лесно е да забравиш, а още по-лесно е да си мислиш, че не си забравил... Жалко само, че пред себе си твърдиш едно, а вътре в себе си едва ли чувстваш същото. Всичко, което минава през мозъка, се видоизменя - понякога към нещо по-трайно, понякога - към ненужен детайл. Ти НЕ избираш кое да забравиш, но ти избираш кое да осъзнаеш като истински нужно да помниш...

Blogged with the Flock Browser

да бъдеш или да не бъдеш

Вмомента ми е много трудно да натискам клавишите. Някак чувствам, че каквото и да напиша, все няма да е точното. Това им е кофтито на клавишите, карат ме да се мамя самата себе си :/ може би не съм права, но няма с кого да го обсъдя точно вмомента. Не е ли странно - век на технологиите, никакви проблеми с комуникациите до другия край на света ако 'щеш, а човек пак да се чувства самотен. Да, зависи си от личността, мисля, че каквото и да правя, все ще е така. Надявам се ти, който четеш това, да си мислиш, че никога не си се чувствал и няма да се почувстваш така, защото наистина на никого не го пожелавам!
Кофти е да осъзнаваш, че бидейки себе си, все нещо не достига, а отклонявайки се от себе си всичко се срутва.

Blogged with the Flock Browser