"Миг"

Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

Едно от малкото стихотвореня, които са ме карали да се връщам и да препрочитам! Проблематизацията му е невероятна - тази дисхармония увлича към забрава...
Ама стига съм звучала като някой изпаднал писач на теми за кандидат-студенти - стихотворението си е жестоко, откъдето и да го погледне човек!

Сън и реалност

Ето ме тук, поредният образ, желаещ да си изясни тънката разлика между трези две неща, или поне да изложи разбраното, за да няма съмнение, че поне за себе си е наясно с нея...
Чудесно е, когато хората вярват в сънищата и им се възхищават. Но сънищата са си сънища, няма ги, просто са само нереалност, само измислица, нямат стойността, която има една истинска, макар и мимолетна случка. Като споделено време с някого. Някой, в когото намираш нещо повече, нещо различно, нещо хубаво... Когато наречеш това сън и откажеш да повярваш в него, тогава за какво живееш? Как въобще наричаш това, което правиш, живот, отричайки го??? Вътрешно противоречие, не, много е сложно, просто неосъзнатост.
Сън -> каквото и да е това, не оставя белези по живота ти. Не и в истински план. Например "същността" на училището - уроците, някой ще ми каже ли какво вличние имат те върху учениците? Освен че евентуално им развиват мозъка, никакво. Хората се влияят от другите хора. От емоциите им, от отношението им, от външния им вид, от делата им - от всичко.
Реалност -> това са хората.