Да забравиш

Това посвещавам на един много, много близък човек.

Когото много обичам. Но който ме наранява напоследък, когато общуваме. Когато пиша по електронната поща отговорът е едноредов. Когато чуя гласа, той е равен, почти безразличен, тонът - по-скоро като със стар познат, който по задължение изслушваш. А образът - той е като увехтяла снимка, отдавна не съм го изпивала с очи, защото точно това става в редките случаи, когато изврънкам да получа дигитално изображение.
А то пътува ли пътува, така далечни са сървърите, които "свързват" до Ню Йорк и назад. Но всъщност назад няма. Това е като да ходиш по снега на заден ход и да забърсваш стъпките си - с идеята че си отишъл, не искаш никой да идва след теб, а и пътя за навръщане няма нужда да знаеш. Дори не искаш да си спомняш. Докъде стигна? Ами, като не искаш да помниш от къде си тръгнал, може би никога няма да разбереш. Тъжно е. Много е тъжно. Искам ли пак да чуя гласа? Разбира се, винаги има надежда да... просто да чуя някаква нотка на радост в него, на вълнение, че отдавна моят не е стъпвал сред снега. И хоп, всеки път все повече се подхлъзвам и падам, вместо напред стигам назад. Всичките въпроси, зададени с любопитство са като анкета за феновете - ненужни, безсмислени, маловажни. А гласът е потънал в собствените си желания. Които също са неясни и за самия глас. О, глас, материализирай се в това, което беше преди да изтриеш нацяло следите си, спри да се променяш, ще те позная ли следващия път?

Истини по пясъка

"Госпожице, Вие сте ужасно красива, никога не пушете цигари и алкохол, защото ще загубите красотата си" - това ми сподели един човек, докато се разхождаше по пясъка покрай мен.

Наистина човек не притежава нищо повече освен тялото си и е изцяло отговорен за неговото състояние... Може да му причинява добри и лоши неща, може да го занемари или да го отглежда внимателно и с любов. А ти - как постъпваш с тялото си?