Изповеди в късна вечер...

Какво прави хората щастливи? Може би всеки от нас се пита това поне веднъж дневно - защото нали това е, за което живеем, да разберем за какво съществуваме... Ами за да сме щастливи, защото това е единственото състояние, в което можем да създаваме чудеса. Но щастието, ще кажете вие е съвсем непросто понятие. То събира в себе си толкова много ноти, че не всеки може лесно да запее тази така желана песен. И да я пее всеки ден, всяка минута, всеки миг... Защото някакси не ни е достатъчно просто да пеем, все трябва да "има причина", "да е по правилата", "да го одобряват другите". Но те знаят ли нотите на нашата песен? Не, те си имат съвсем друга... Но нашата винаги им се струва грешна и бързат да я попроменят, че да прилича на, ами на тяхната разбира се! В общия случай е много трудно да пееш, без да се влияеш от страничните звуци. Опс, никъде не споменах, че е невъзможно! Защо мислите са всички тези източни вярвания в уединението, в медитацията, в йогата и всичко останало - защото те откъсват за момент поне от външния свят. Не витаеш в интернет, не се разхождаш сред лъскави витрини, нито ти се иска да отвориш хладилника. Поглеждаш към себе си. И виждаш едно същество, което просто има нужда от любов. И си я доставя по всички възможни начини - от музиката до наркотиците, от шопинг-терапията до обиколките на света, от зелената поляна до мола! И никой не може да му я отнеме, освен ако не му предложи друга, по-вярна и по-взаимна любов. Замислете се, имате ли нужда от нещо, когато сте влюбени? Аз лично нямам, защото летя в облаците и всичко, от което имам нужда е една усмивка, или целувка, или просто мил поздрав "Добро утро". Обичайте, обичайте всичко и всички, вещите не ви обичат, вие ги използвате за заместители на истинската любов - огледайте се в очите на който и да е човек и ще намерите повече разбиране, отколкото от една вещ, не е ли така?
Тогава може би песента е обща? Не точно, но почти. Любовта е като нотите - има различна честота и зависи от човека. Може да е силна и слаба, обсебваща и безкористна. И се проявява особено силно в различни ситуации. Доверете и се, тя не лъже. Оставете парите намира, те са невинни заместители на единствената истинска ценност, а тя е в сърцата ви! Просто погледнете навътре. Живейте, живейте заедно с другите, живейте като себе си, нека сърцето ви трепка в такт с мислите и действията ви. Когато трептенето спре, ще знаете, че е измама, защото не е истинска любов а просто... залъгалка. Както всички фалшиви ценности, които ви показват. Има само една. Една универсална. Една неизменима. Всички пишат за нея. Всички знаят за нея. Всички я наричат по един и същи начин. Никой не може да я обясни. Защо?

Да забравиш

Това посвещавам на един много, много близък човек.

Когото много обичам. Но който ме наранява напоследък, когато общуваме. Когато пиша по електронната поща отговорът е едноредов. Когато чуя гласа, той е равен, почти безразличен, тонът - по-скоро като със стар познат, който по задължение изслушваш. А образът - той е като увехтяла снимка, отдавна не съм го изпивала с очи, защото точно това става в редките случаи, когато изврънкам да получа дигитално изображение.
А то пътува ли пътува, така далечни са сървърите, които "свързват" до Ню Йорк и назад. Но всъщност назад няма. Това е като да ходиш по снега на заден ход и да забърсваш стъпките си - с идеята че си отишъл, не искаш никой да идва след теб, а и пътя за навръщане няма нужда да знаеш. Дори не искаш да си спомняш. Докъде стигна? Ами, като не искаш да помниш от къде си тръгнал, може би никога няма да разбереш. Тъжно е. Много е тъжно. Искам ли пак да чуя гласа? Разбира се, винаги има надежда да... просто да чуя някаква нотка на радост в него, на вълнение, че отдавна моят не е стъпвал сред снега. И хоп, всеки път все повече се подхлъзвам и падам, вместо напред стигам назад. Всичките въпроси, зададени с любопитство са като анкета за феновете - ненужни, безсмислени, маловажни. А гласът е потънал в собствените си желания. Които също са неясни и за самия глас. О, глас, материализирай се в това, което беше преди да изтриеш нацяло следите си, спри да се променяш, ще те позная ли следващия път?

Истини по пясъка

"Госпожице, Вие сте ужасно красива, никога не пушете цигари и алкохол, защото ще загубите красотата си" - това ми сподели един човек, докато се разхождаше по пясъка покрай мен.

Наистина човек не притежава нищо повече освен тялото си и е изцяло отговорен за неговото състояние... Може да му причинява добри и лоши неща, може да го занемари или да го отглежда внимателно и с любов. А ти - как постъпваш с тялото си?

Единственото нещо, за което си заслужава да плачеш... Да, имам си такова и разбира се се появи човекът, който според поговорката ме кара и да плача и да се смея.
Да, разбира се, ще се оправя, но... борбата е жестока.
И Плам, как искаш да бъдеш вечен приятел с някого толкова нестабилен в приятелтвата си човек?

Das Leben der Anderen (вдъхновен от едноименния филм)

Чудно как човек черпи вдъхновение от най-неочаквани неща... Дори от нещата, които си мисли, че мрази. Този филм е изключителен. Не блести нито с впечатляващи ефекти, нито с неподражаема актьорска игра, нито със сълзлива драма. Исторически е, но повече се отнася до отделния човек. Личен е, но е апел към неспособността на човека да живее не само за себе си, а и за другите. Просто прекрасен.
Как Германия постига своето обединение? Зад всяко дело стоят хора. Но не самите те, а способността им да живеят живота си в името на нещо повече - живота и на другите.
Можеш ли да бъдеш професор и да напишеш черна точка на студент, проявил хуманност, а изучаващ разпита като метод на Националната Сигурност и след това да пишеш лъжливи доклади, повярвал в идеала на своята жертва? В името на нещо по-велико от собствения джоб - ДА!

в отговор на: за теб...

Сега е мой ред да ти благодаря... За това, че ме приемаш такава, каквато съм, със всичките ми настроения и състояния, с всичките несъгласия, които имаме.
Какъв щеше да е животът ти без мен? Определено нямаше да е много по-различен (: Аз съм просто твой спътник, както и ти мой, надявам се това да е така още дълго време (:
И наистина, не, че няма за какво, просто аз не съм човека, за когото пишеш, поне не съм била така винаги - мисля, че ти си първата, която ме вижда в тази светлина. Повярвай, досега съм нямала приятел, който да ми се обади и да съм готова да изляза на момента заради него. Аз трябва да благодаря на теб, че ми показваш колко е прекрасно да ти пука за някого, да искаш да си до него, каквото и да му се случва, защото аз наистина се радвам, че можех да съм при теб в такъв момент, всеки е способен да купонясва... Винаги съм мечтаела за такова приятелство, искрено се надявам то само да се задълбочава от тук нататък =)
Не знам какво би било без теб, безкрайно се радвам, че е с теб, радвам се, че се познаваме, нямаш представа колко! И ще се радвам, ще продължавам, ще ти се усмихвам, ще бъда оранжева (:

"Миг"

Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

Едно от малкото стихотвореня, които са ме карали да се връщам и да препрочитам! Проблематизацията му е невероятна - тази дисхармония увлича към забрава...
Ама стига съм звучала като някой изпаднал писач на теми за кандидат-студенти - стихотворението си е жестоко, откъдето и да го погледне човек!